Пристанала

/Христо Ботев/


Кавал свири на поляна,
на поляна край горица;
млада, хубава Стояна
търчи с менци за водица.

Ей изскочи стара майка
на висок и хубав чардак;
ахна, тръшна се, заплака,
като видя кървав байрак -

че байрак се там ветрее
сред юнаци, сред дружина,
и Стоянка се белее
в прегръдките на Дойчина.

Като видя той, че иде
неговото мило либе,
пред юнаците изскочи
и към нея с пръст посочи:

"Ей, дружина, ха станете!
Ей я иде - погледнете:
туй е мойта горска птица,
туй е мойта годеница!

"И дружина загърмяха,
загърмяха, та запяха;
а тя ръце си разгърна,т
а Дойчин я млад прегърна.

От сън взе че се събуди
и Стоянкин баща стари;
той излезе и се чуди
и в главата се удари.

Като видя той Дойчина,
дъщеря си и мил сина,
попоглади си брадата
и извика към гората:

"Горо, горо, майко мила,
толкоз годин си хранила
мене, горо, юнак стари,
с отбор момци и другари -

храни, горо, таквиз чеда,
дорде слънце светът гледа;
дорде птичка в тебе пее,
тоз байрак да се ветрее!"